Критикуваме у другите това, което не харесваме у себе си

Човешкото същество е комбинация от прекрасни силни страни и куп слаби. Във всеки от нас дреме по един гений и по един светец, по един тиранин и по един идиот. Никой не е безгрешен и всеки е вършил в живота си неща, от които се срамува. Точно това е причината хората, които обичат да критикуват другите, да нямат основание за своите аргументи.

Някои обаче се държат, сякаш случаят не е такъв. Без да имат какъвто и да било повод или право, те безпощадно осъждат другите. Винаги са готови да изготвят подробен списък със слабостите на останалите. Стигат дори дотам да ни учат какво да правим, за да не повтаряме грешките си, или ни сочат начин да се преборим със слабостите си. Позволяват си лукса да проявяват нетърпимост към нашите несполуки и недостатъци.

Когато критиката е прекалена или недобронамерена, може би критикуващият я използва като защитен механизъм, наречен „проекция“. Той се оглежда в отсрещния като в огледало и критикува у него неща, които самият той не харесва у себе си.

Търсят под вола теле

Всички хора са достойни за възхищение в някои области и имат пропуски в други. Дори у свети Франциск Азиски да търсите морални слабости, със сигурност ще откриете такива. Ако пък се заровите в изказванията на Алберт Айнщайн, положително ще откриете и сред тях доста глупости.

Това е и сърцевината на въпроса: всеки избира да критикува това, което иска или не иска да види у другите. Обикновено този избор е свързан с начина, по който възприемаме и оценяваме себе си. Ако виждаме у себе си добрите неща, тогава и у другите виждаме доброто – същото се отнася и за лошото.

Във всеки случай има критикари, които не само забелязват лошото около себе си, но нарочно си избират човек или група хора и ги вземат на мушката с унищожителните си забележки. Защо става така?

Проектират върху другите собствените си недостатъци

Проекцията функционира по следния начин: всеки човек има за себе си мнение, което не е съвсем безпристрастно или обективно. На практика някой може да е завършен егоист, но да проповядва солидарност. Следователно изнамира фалшиви аргументи, за да оправдае егоистичното си поведение. Такива хора например казват неща като: „Много ми е мъчно, че си самотен, но за съжаление нямам никакво време да те посетя“. Те искат да минават за великодушни, но егоизмът им пречи. В действителност самите те не осъзнават, че за тях са важни само собствените им интереси, или че са неспособни на каквито и да било отстъпки. Те наистина вярват, че извиненията им са основателна причина да действат така, както си знаят.

Проблемът е, че когато виждат другите да се държат егоистично, веднага надигат глас на протест. Могат да се разгневят и да изразят шумно неодобрението си от подобно поведение. За тях е немислимо, че някой може да постъпва по този начин. За себе си обаче веднага измислят извинението, че обстоятелствата са ги принудили да действат така. Но ако другите им излязат с подобни аргументи, ще заявят, че това са само празни оправдания.

Продължението четете в Обекти.бг